Преди да станат Ленорман, те били просто игра

В днешния материал ще разгледаме прародителите на любимата ни колода Ленорман.

И тук историята става доста по-интересна, отколкото изглежда на пръв поглед.

Защото, ако тръгнем назад по следите на онези 36 карти, които днес толкова добре познаваме, няма веднага да стигнем до салона на Мадам Ленорман в Париж.
Ще стигнем до игралните карти.
До Германия.
И до една игра от края на XVIII век, която носи прекрасното име Das Spiel der Hoffnung — „Играта на надеждата“.
Преди Ленорман
Хората не са чакали появата на специална гадателска колода, за да започнат да задават въпроси на картите. Винаги ги е привличало мистичното и онова, което не могат да обяснят докрай.
Поглеждали са към звездите, търсили са знаци в природата, хвърляли са зарове, наблюдавали са сънищата си. И съвсем естествено в един момент са започнали да търсят отговори и в картите.
Използваш това, което имаш.
Обикновените игрални карти отдавна не служели само за игра. С тях са гледали за любов, брак, пари, пътувания, неприятности и, разбира се, за онова, което вероятно никога няма да престане да вълнува човечеството:
„Какво чувства той към мен?“

Някои въпроси остават непреходни през вековете.
Историкът William G. Pooley проследява именно тази жива практика на картомантията във Франция — не само онова, което пише в книгите, а картите в ръцете на хората. В изследването си той използва ръководства, запазени колоди и, което е особено интересно, съдебни дела срещу хора, практикували гадателство.
Благодарение на тези документи можем да надникнем отвъд теорията и да видим за какво действително са търсили картите хората — любов, брак, пари, отсъстващи близки, тревоги и бъдещи събития.

И често това не са били специални карти. Били са съвсем обикновени игрални карти.
Още по-интересно е, че значението не е живеело само в отделната карта. Имало значение какво стои до нея, как картите се съчетават и как една променя прочита на друга.
Познато, нали?
Малко по малко картите престават да бъдат само игра.
Започват да се превръщат в език.

И докато във Франция хората вече задават на игралните карти въпроси за любов, пари и бъдеще, малко по на изток се появява нещо, което на пръв поглед няма нищо общо с гадателството.

Една игра.

Годината е 1799. Мястото — Нюрнберг, Германия.
Johann Kaspar Hechtel създава Das Spiel der Hoffnung — „Играта на надеждата“.
Тридесет и шест карти. Зарове. Пионки.
И ако се вгледаме внимателно, ще видим нещо много познато.
Ездачът, Корабът, Домът, Дървото, Змията, Ковчегът, Лисицата, Мечката, Сърцето, Пръстенът, Ключът, Рибите, Котвата...
И не само изображенията са познати.
№33 — Ключ.
№34 — Риби.
№35 — Котва.
№36 — Кръст.
Същите карти. Същите номера.
Само че през 1799 година никой още не ги нарича Ленорман.
Те са част от една игра.
И точно тук започва интересната част от историята.
Как се е играела „Играта на надеждата“?
Правилата всъщност са доста прости.
Тридесет и шестте карти се подреждали в квадрат — шест реда по шест карти, от №1 до №36. Всеки играч имал пионка, а движението се определяло от хвърлянето на два зара.
Само че това не било обикновено състезание от началото до края.
Някои карти помагали на играча, други го връщали назад, трети го карали да плаща или му носели печалба.
Попаднеш ли например на Ключа №33, получаваш две марки.
На Рибите №34 — плащаш две.
А след тях идва най-важната карта в цялата игра.
№35 — Котвата.
Тя е Надеждата.
Играчът, който стигнел пръв до нея, можел да спечели събрания залог.

Но точно след Надеждата стои №36 — Кръстът.
И ако вместо на Котвата попаднеш там, късметът ти рязко се обръща. Оставаш върху Кръста, докато условията на играта не ти позволят да продължиш.
Почти си стигнал до Надеждата.
И се озоваваш на Кръста.
Някои символи сякаш не са се променили чак толкова за повече от двеста години. 😉

Играта имала и други подобни капани и награди. Различните изображения не били просто красиви картинки върху игралното поле — те участвали в самото движение на играта.
Те вече означавали нещо.
И точно тук започва да става наистина интересно.
Защото Хехтел не създал само настолна игра.
Върху същите 36 карти поставил още един познат за нас пласт — игралните карти.

Една карта, две системи
И тук Хехтел прави нещо особено любопитно.
Върху всяка от 36-те карти не стои само изображението, което вече разпознаваме като Ездач, Кораб, Дом, Дърво или Змия.
Картите носят и знаци на обикновени игрални карти.
Идеята е била доста практична — една и съща колода да може да се използва по повече от един начин.
С нея можеш да играеш „Играта на надеждата“.
Но можеш да използваш картите и като обикновена колода за други игри.

А сега една легенда...

Около игралните означения върху гадателните карти се разказва и една любопитна история.
Според нея те имали и една доста практична функция.
Във времена, когато гадателството не било особено добре прието — а понякога и преследвано — игралните означения давали чудесно обяснение, ако някой прояви прекалено голям интерес към картите на масата.
Иди и разбери — дали гадаем или играем. 😉

Дали това действително е било една от причините игралните означения да се запазят, не можем да кажем със сигурност.
Но историята е достатъчно хубава, за да намери място сред легендите около картите.

И точно тук се крие една от най-интересните следи към днешния Ленорман.
Защото малките игрални карти, които и днес стоят върху нашите 36 карти, не са добавени по-късно просто за украса.
Те имат история.
И тя ни връща право към Хехтел.
Оригиналната Игра на надеждата е още по-интересна, защото върху картите могат да се видят две различни системи бои — френската и немската.
Пики, купи, кари и спатии стоят редом със своите немски съответствия.
Една колода, която буквално говори на два картови езика.
Но Хехтел оставя още една вратичка.
В правилата към играта се споменава, че същите изображения могат да бъдат използвани и за гадателна игра.
И тук историята прави онзи малък завой, който за нас е особено интересен.
Защото пред нас вече не стои само настолна игра.
Имаме 36 изображения.
Имаме номера.
Имаме съответствия с игралните карти.
И имаме идея, че тези изображения могат да бъдат използвани, за да се търсят отговори.
Това, което все още нямаме, е Ленорман.
Но вече имаме почти всички части, от които по-късно ще бъде сглобена системата, която познаваме днес.

Липсва само едно.
Името.
А то ще се появи по-късно — и ще принадлежи на жена, която няма нищо общо със създаването на Играта на надеждата.

Как името Ленорман се озовава върху картите?
И тук историята прави още един любопитен завой.
Защото Мадам Ленорман не е създала тези 36 карти.
Когато Играта на надеждата се появява през 1799 г., тя вече живее във Франция, но няма данни да е участвала в създаването на играта на Хехтел.
И въпреки това днес именно нейното име стои върху колодата.
Как се случва това?
След смъртта на Мадам Ленорман през 1843 г. името ѝ вече е добре познато и силно свързано с предсказването на бъдещето.
И както често се случва с известните имена, то започва да живее свой собствен живот.
На пазара се появяват гадателни системи и карти, които използват името Le Normand, въпреки че самата тя няма участие в създаването им.
Един от ранните примери ни отвежда отново към Германия.
Johann August Reiff издава Wahrsage-Karten der berühmten Mlle. Le Normand — „Гадателни карти на прочутата госпожица Льо Норман“.
И тук трябва да направим едно важно уточнение.
Тези карти не са просто днешният Petit Lenormand в стара опаковка.
Те показват нещо друго и много интересно — колко силно вече е било името Ленорман и как то започва да се свързва с различни гадателни системи.
Малко по малко името се закрепва върху картите.
А някъде по този път 36-те изображения, които вече познаваме от Играта на надеждата, също започват да се появяват под името Lenormand.
Така се случва нещо доста странно.

Жената е французойка.
Името е нейно.
Но следите на самите 36 карти ни водят към Германия.

Мадам Ленорман не създава колодата, която днес носи името ѝ.
И може би именно това е една от най-хубавите исторически иронии около Ленорман.

Името на една жена се среща с една по-стара картова традиция — и от тази среща постепенно се ражда колодата, която днес държим в ръцете си.

От игра към език
Пътят от Играта на надеждата до днешния Ленорман не е права линия.
Няма един-единствен момент, в който някой да е седнал и да е казал:
„От днес тези 36 карти ще бъдат Ленорман.“

Историята се е наслагвала.
Игралните карти вече са били в ръцете на хората.
Хехтел им дава 36 образа и номера.
Играта на надеждата им дава свое поле, движение и правила.

Картомантията им дава друг начин да бъдат прочетени.
А по-късно името на Мадам Ленорман им дава онова име, с което ще прекосят следващите два века.
И може би точно затова тази малка колода е толкова интересна.

В нея историята не е изчезнала.
Тя още стои върху картите.
Следващия път, когато вземете своята колода Ленорман, погледнете малката игрална карта в ъгъла.
Погледнете номерата.
Погледнете Ключа под №33.
Рибите под №34.
Котвата под №35.
И Кръста под №36.
Те не са там случайно.
Те са следи.
Следи от времето, когато Ленорман още не се е наричал Ленорман.
Когато Корабът вече е пътувал.
Лисицата вече е дебнела.
Сърцето вече е обичало.
Рибите вече са плували.
А под номер 35 е стояла Котвата.
Надеждата.
И може би това е най-хубавото в историята на тези 36 карти.
Започнали като игра.
А се превърнали в език. ♥️